Как трябва да се отнасяме към властта и опозицията.

Съвременните общества са много по-идеологизирани, отколкото всички предшестващи. За повечето, тази теза може и да звучи революционно. В крайна сметка идеята, започвайки с горбачовата перестройка, се разглеждаше като част от едно отмиращо общество. А съвременното (демократическо уж) общество, се разглеждаше като свободно от влиянието на идеологията. Но ето, че спиралата се затвори. В Русия се твърди, че новата власт и 'кървавият кагебистки режим' възстановяват съветските порядки. Ето идеологията реабилитират, скоро и цензура ще въведат!

Но да започнем от историята на проблема. В продължение на векове, и политиците и народът и философите са били на мнение, че властта се крепи на насилието или на заплахата от насилие. А споровете са били единствено за това, кое насилие е легитимно и кое - не.

Но през 18-19 век, в разгара на научно-техническата революция, теоретиците на позитивизма като Сен-Симон или Кант са крещяли, че е свършила епохата на митовете, религиите и идеологиите и започва ерата на научното знание. Ера, в която обществото ще се управлява на база на научните закони. Ще се свърши един път завинаги с конкуренцията на идеалите, както в науката няма конкуренция и спор по въпроса колко прави две и две.

Марксизмът наследи този научен патос. Ако си спомняте, даже комунизмът по наше време се наричаше не комунизъм, а 'научен комунизъм'. А науката тогава желязно и логично обясняваше как на смяна на капитализма идва социализма. Да се спори с разума и логиката се счита за безумство и затова и СССР дисидентите ги прщаше в лудницата.

Е, още тогава Кант е доказвал, че науката с това се и отличава от религията. С това, че знанието не е догматично, а критично и, че постоянно се развива. Но кой ти слуша философите.

Изминаха повече от 150 години преди религиозното преклонение пред науката на Запад да се смени с по-адекватни оценки. Не напразно точно вулгаризаторът на Кант - философът Карл Попър стана главен теоретик на "Отвореното" им "общество". А последователят на Попър - Джордж Сорос, главен спонсор на това 'общество'. Техните усилия изиграха огромна роля за разрушаването на СССР (и унищожаването на България, бих добавил аз - преводачът само). Попър дрънкаше, че съветската наука е замаскирана идеология. Затова и подобно на марксистите, 'отворковците' проповядваха новата истина. Просто в техните глави (Дайнов? - бел пр.), 'абсолютната истина' за комунизма беше заменена с 'абсолютната истина' на ултралиберастийството (терминът е мой - преводача за ултралиберастийството).

А съвременната 'демокрация' от американски или български тип (български от мен - ЙЙ) е далече даже от идеалите на отвореното им общество, което са проповядвали философи като Карл Попър. Например Дайнов, според Попър в 'отвореното' ти 'общество' трябваше да изчезнат 'тайното гласуване', 'черния пазар' и ред още явления които ни връхлетяха откак сме под американско.

Още марксистът Грамши казва, че властта се крепи не само на насилието, ами повече даже на съгласието. А съгласието е продукт на разбирателство, т.е. приема на някаква идеология. Най-големият теоретик на властта за 20-ти век - Мишел Фуко, посвети целият си почти живот да се бори с нелепата и вредна представа за властта като насилие (жеста на бат'бойко за шоуто на Слави напр. - бел. ЙЙ).

Дейността на фараоните в Египет и на императорите в Китай е била подчинена на огромно количество ритуали. Ритуалите не са били нещо ненужно. На тях се е крепяло съгласието. А насилието се е прилагало като изключение. Даже тогава.

Но когато в наше време се отказахме от Бога, ситуацията не се промени радикално. Съвременното общество се отличава от предишните само по факта, че не разрешава над него да се властва, без предварително да са заявени някакви общи цели, без да е обосновано правото на власт, без да са убедени мнозинството, че тези заявени цели са общи и полезни. Това означава, че идеологията е останала. Просто днес тя не е от Бога, а се приема с гласуване. (Уж - бел. пр.). Не напразно в съвременните общества използването на сила се счита повече като признак на липса на власт, отколкото на проява на власт. Т.е. не си успял да убедиш. (Или си излъгал както у нас - бел. пр.).

Суверенитет не се дава просто така. За да си суверен не е достатъчно да се обявиш за суверен (взех багера и изрових бензиностанцията на околовръстното, платих пенсиите, построх метрото и т.н. - бел. ЙЙ). Трябва и да докажеш, че си суверен. Трябва да предложиш такъв идеологически проект, който да бъде конкурентен и да бъде приет. Ако твоите идеи са неконкурентни - падаш от власт. Ненапразно днес хората на Лилов & Луканов не са на власт (в оригинал: демократы или коммунисты сейчас не у власти). Народът знае предварително какво ще чуе от Костов (Луканов) или от 'социалисти' като сашо апашо или билдерберги като Камов. (В оригинал: Народ в массе своей заранее может сказать, что можно услышать от Зюганова или от Чубайса по любому вопросу). Те просто са омръзнали. Те продават нещо, което отдавна никой не купува. А те продължават с дайновски ентусиазъм да ни го тикат. Те 15 години (в Русия 15 - у нас 20) каканижат едно и също.

Не може в конкуренцията веднъж да се спечели и после да се започне с правото на силата. Трябва постоянно да се произвежда съгласие. Власт, която престане да владее инициативата, която не продуцира консенсус става насилие и рано или по-късно пада от власт.

Разбираемо е, че по всеки въпрос в обществото винаги има различни гледни точки. За всяка от спорещите страни противоположната страна винаги ще изглежда като насилник. Насилник минимум над 'здравия смисъл', както го разбира, разбира се, всяка страна. Затова и когато опозицията обвинява властта в тоталитаризъм и когато властта обвинява опозицията в екстремизъм и когато те една друга се обвиняват във фашизъм - това е естествено. Това е симптом, че в обществото има различие по някои въпроси. Нищо повече.

Точно и затова и не трябва да се обръща голямо внимание и на стенанията на властта, че имало екстремизъм.

Но съвсем друго е положението, когато обществото е разделено на равни по сила лагери. Когато вече има конфликт. Тогава чувството за насилие над групата се оказва по-висок от нормалното. За всяка от страните.

От казаното може да се направи парадоксалния извод, че колкото повече конкуренция има в обществото, колкото повече конфликтност и несъгласия - толкова повече в това общество се усеща насилието. Най-насилническото общество излиза, че е обществото, в което всеки води война с всички. Общество, в което никой няма другар. Където всеки е враг на всеки и където правото на всеки се струва като узурпация от другия. Т.е. няма никакво право и на насилието се отговаря с насилие.

Това е дивашкия вече период на човечеството. Защото самата поява на държавата е била един вид обществен консенсус. Хегел не напразно е наричал държавата образ на Бог на земята, а Ницше е казвал, че около Бог всичко става спокойно.

Какво означава, че Андрей Райчев днес твъди, че капитализмът е гаден и несправедлив - но преходът бил свършил? Означава, че те, (на руски америкосъй, пиндосъй и прочие презрителни обръщения за янките) вече нямат аргументи. Че трябва да си поусъвършенстват малко идеологията. И това няма нищо общо с 'работещата пазарна икономика', която единствен Държавният департамент на САЩ вижда у нас. Има примери когато властта е падала по време на икономически упадък и се е стабилизирала по време на икономически подем. Но има и куп примери когато властта е падала по време на икономически подем и се задържала стабилно по време на глад даже. Време е да приключим с икономическата база и надстройка. Базата винаги е била Духът! И ако с Духът има проблем, то това ще се прояви и в икономиката и в политиката.

Но за съжаление 'дивашкото' състояние на човечеството винаги се възпроизвежда от тези, които бъркат държавата с режима. Родината с Партията или Началството. И се борят не с началството, а с Родината ('митничари' като фашиста и 'офицери' като Иванов от ГДБОП, напр. - бел - ЙЙ).

За всички е разбираемо, че Началство и Родина не са едно и също. Още повече, когато началстовото не става.

Но как тогава да се действа реално в политиката? Как да се действа така, че да не се изхвърли и бебето, заедно с мръсната вода?

Критиката въобще, е неконструктивна. Ни критиката на властта към опозицията, ни критиката на опозицията към властта (още повече Иван Костов и Волен Сидеров - бел .ЙЙ). Конкурентноспособността, за която ни проглушават ката час ушите, възниква само ако има позитивно предложение, а не поредния наш завод за скраб за да има за яхтичка на Банева.

Прост пример от живота: Млад човек решил да издаде сборник с интервюта с различни съвременни руски учени. Изпраща им писма. Един му отговаря "Аз в това няма да участвам, защото не ми харесва образа на науката, който вие създавате". Ами ако позволите, именно в този момент са му предложили на оня учен да си повлияе както той иска на образа на науката? Ако той и други като него се откажат с подобни аргументи, то действително и ще останат ония, които коват точно нежелания според учения образ на науката. Какво означава да плюеш и да отказваш да се включиш в промяната на това, което плюеш? Що за неверие в изменчивостта на човешката природа? И най-накрая що за неверие в собствените си сили да убедиш някого? Да му повлияеш?

По същество Хайдигер е бил един от малкото интелектуалци, които са се опитали да въздействат на Хитлер и да подобрят режима. И след войната за това са го обвинили. Кой? 'Дисидентите' ама от чужбина, не пострадалите от Хитлер. Но всички те 'интелектуалците' и 'дисидентите' от вън са оставили Хитлер да остане с тъпите послушковци вътре. (Прибирайки и Енрико Ферми, и Нилс Бор и след войната и даже и създателят на 'Фау' и на 'Аполо', Вернер фон Браун - бел. ЙЙ). Тъпите послушковци и изпълнители, които само могат да са за. За! за всяко безумно начинание дори.

В този смисъл радикално се е отличавала от немската ситуация, ситуацията в Русия. Огромно количество царски специалисти са минали в лагера на болшевиките.И именно те постепенно променят облика на болшевишката партия. Те и се разправят все пак с радикалите-троцкисти. У нас се счита, че СССР е единен проект. Но различията между ленинско-троцкисткия модел и модела Сталин е огромно. Сталин например е обожавал Булгаков. Нищо, че 'Кучешко сърце' се е считало за антисъветско произведение. ( И аз съм чел преведен на български официално Булгаков доста преди 10.11.89г. а сега не мога да намеря преведени книгите на Наоми Клайн за капитализма, а чета само 'критки' от типа "Направо не знам как намираш нерви да четеш такива книги. На мен само биографията и ми беше предостатъчна. Родена и израсла в богата и уредена Канада, тръгнала да бори световния ред. Като всеки левичар, без да си има и най-малка представа от икономика, смята че голямото й червено сърце е достатъчно да направи света по-добър").

Ако не ти харесва редът, не го ругай само, а предложи друг ред. Ако твоето предложение е убедително - ще го приемат. Най-малкото за да са запознати. Мислещите. Независико дали първоначално са били от опозиция или власт. Този, който работи за Родината се държи безкористно. Той не търси копирайт за своите писания. Не държи и да си осъществява именно и сам той идеите. Той се радва, че идеите му са намерили прием. Че нещата стават.

Позитивното кредо трябва да бъде формулирано иначе: "вярвай, страхувай се, и се моли". Вярвай, че можеш промени тези, които искаш да се променят. Или да се промениш ти, ако си сгрешил. Страхувай се, че твоите идеи може и да останат нереализирани, ако ги пазиш за 'като му дойде времето'. Моли се да те чуват и да осъществяват идеите ти даже и без тебе.

Амин!

(Последното беше от мен - Йордан Йорданов).

А статията, с малки съкращения и доуточнявания спрямо България, е от О. Матвейчев

http://matveychev-oleg.livejournal.com/30207.html#cutid1 Идете и вижте, че нищо смислово или фактологическо не съм променил.

Публикувана: 04.07.2010 13:51:36 в рубриката Политика и общество